отнякъде плаче това момиче. виждам калта под ноктите на тези тънки прозрачни пръсти сякаш от плътта на медуза  и не мога да разгледам лицето й, защото не може да се открие толкова дълъг плач..лицето й е като топяща се ледена плоча  в някой от първите слънчеви дни в края на зимата...виждат се само две разляти воднисти сини очи..порозовели в краищата си и тези пръсти с калта под ноктите и беззвучния плач...лицето й, лицето й...сякаш седя в киносалон уморен до смърт на прага на съня и с мъка се опитвам да видя това изхабено лице на белия екран, преди да пропадна в другия пласт на халюцинацията...като 5 стотинки падащи 5 секунди в слоевете плътна вода в 250 грамова водна чаша...откъде плаче от кое време плаче...може би е на 9 години...или е вече на 20 и още не може да си спомни бъдещето....никой няма да разбере какво се крие зад думите...никой няма да улови тази изплъзваща се жилаво-лигава медуза на времето...на слоевете било, може би било или възможно да бъде...може  просто сън...въпреки че няма просто сънища...иначе какво...рьорих рисува върховете си отново преди да ги е видял и тропането с крака някъде навън на асфалта докато слънцето грее и по булеварда минават коли със скоростните си кутии, със страничните си огледала...дърветата с клоните си...с ръждясалите си от есенната прашна сухота краища на листата на кестените...но не навсякъде има стъпки...не на всякъде...има прожекции...и така и не разбираш...защо не искаш да разбираш...може и да седиш в някакъв салон с гранитна плоча на гърдите на коята пише ""няма за какво да плача""..и сухите смъдящи тунели на очите режещи в края си екрана от избелелите цветове на излязло от бялото парцаливо лице....какво значение има..когато може да ти стигне само да вярваш...за да знаеш...каквото си поискаш..да имаш любопитство, което да задоволяваш...кой си, лигавейки се с времето като с малко дете.

Напомня ми за едно момиче, което е на стълбите на метрото и свири на цигулка - сляпа с едното си око...
Но, разбира се, това са само алюзии...към нещо...си!